Резюме

Харпуните са многосъставни оръжия, от които при археологическите проучвания на праисторически обекти се откриват единствено техните назъбени върхове. Поради това в научната литература все още не е напълно прието, че тези върхове са свързани с риболовния уред „харпун”.  Въпреки че тези съмнения се отнасят основно за къснопалеолитните назъбени върхове в Западна Европа, подобна е ситуацията и при по-съвременните изследвания на халколитните върхове по Долния Дунав.

От територията на България са известни над 100 върхове за харпуни, които се датират от самото начоло на новокаменната епоха до края на каменно-медната епоха. Предмет на представената статия са 95 къснохалколитни върхове за харпуни, открити в 7 археологически обекта. Основната цел е да се провери дали съществуват дадени регионални различия в характеристиките на харпуните, както и да се представят нови аргументи за тяхната функционална принадлежност.

Производството на назъбени върхове започва върху правоъгълна заготовка от еленов рог. След това грубо се оформя общата форма на върха чрез директни и/или индиректни удари. Следващата операция е финалното оформяне на зъбците, а това е ставало чрез поне две различни техники: чрез последователни удари с длето или чрез двустранни врязвания с кремъчен инструмент.

Според разположението на зъбците харпуните са разделени на три типа: А. Едностранни; В. Двустранни асиметрични; С. Двустранни симетрични. Всеки тип се дели на най-много три подтипа, които са дефинирани според процентния дял на обхвата на зъбците от общата широчина на върха: подтип 1. върхове с прибрани към стъблото зъбци (под 33 %); подтип 2. върхове с равномерно разперени зъбци (между 33-50 %); подтип 3. върхове с разперени зъбци (над 50 %). Най-често срещани са върховете от тип В – 58 % от типологически определимите находки. Едностранни назъбени върхове заемат само 2,9 %, което най-вероятно се дължи на тяхната недостатъчна ефективност.

На базата на редица различия сред изследваната колекция се обособяват две групи. Първата е обозначена като Северна (Русенска) група. Тя се характеризира с по-масивни и здрави върхове, снабдени с малко на брой зъбци, които са по-отдалечени (по-разперени) от стъблото. Типични представетели на тази група са харпуните от Русе и Дуранкулак, но можем да прибавим и находката от Невски (Султан). Втората група е наименувана като Южна група. Върховете са значително по-тънки и снабдени по-голям брой зъбци, разположени близко до стъблото. Обектите от тази група са: Хотница, Биково и Голямо Делчево. На този етап от проучванията, най-вероятната причина за разликата между двете групи е разлика в размерите на ловуваната плячка.

Основната употреба на къснохалколитните назъбени върхове е била в риболова като в това число включваме и лова на морски бозайници. Като нов и определящ аргумент в подкрепа на това твърдение е тяхното ограничено географско разпространение – в обекти пряко свързани с риболовната дейност. От друга страна, върховете за харпуни са далеч по-рядко срещани от кремъчните и костни върхове за стрели и копия, които се използват в лова на едрите сухоземни бозайници, т.е. харпуните имат по-специфична функция, свързана с точно определен вид плячка.